Защо замлъква
стонът на душата?
Защо пресъхва
силата на извора?
И тръгва вятърът
да ни пилее по земята.
И ние водим,
сякаш е царица,
нищетата.
И само в мъката
просветва
спомен,
и само във сълзата -
любовта.
Защо сме тъй осъдени!
Да бродим отделени
от своята душа...
© Кирилка Пачева All rights reserved.