Едничък е мигът ни само,

който дели детството и смъртта ни.

И как само под това искрящо небе

всеки ден умира по едно безжизнено сърце!

Времето започва с теб двубой.

Избрало е път без право на обратен завой.

Тук ние губим красотата си след време

и шансът за по-доброто начало става бреме.

Минутите не спират своя ход,

а ти си отиваш от този живот.

И как с мълнии се сменят ветровете...

май пак говоря безсмислици, извинете!

Животът умее сам да възстановява

това, което аз не мога да поправя,

а понякога начинът е да забравяш,

 дори това, което едва ли се забравя.

Живееш в мен и в това сърце,

нека ти го каже моето лице,

че затова не остаряваш,

докато не започнеш съвсем да избледняваш.

Ти си като актьор, обзет от смут –

днес те няма - утре пак си тук.

Паметта ти сякаш е изневерила –

изнемощяваш в пристъпи на сила.

Може би обичам, но мълча,

защото по този начин аз успях

едно-единствено да кажа:

“любовта не се постига със слова

и е неподатлива на забрава!”

***

Чуй тази няма обич и се учи

да ме обичаш само със очи.

Защото всичко избледнява,

с времето и любовта остарява.

Художник стана моя взор далечен,

рисувам с мисълта, а тя е отвлечена:

щастлива бях и несъкрушима,

когато ти наричаше ме “мила”.

Всичко, което не ни убива, ни... оставя тук,

за да можем да изградим живота си напук

на съдбата и на униженията,

на фалша и на лицемерието!

Прости, но аз не мога!

Обзета съм от таз тревога:

 за мене няма вече път напред,

съдбата ми е рамка на невидим днес портрет.

И все по-блед е следващият ден,

и все по-черен е светът за мен.