Крясъкът в мен до тебе притихва
и цяла се смалявам до зрънцè.
В миг като този от душа се усмихвам,
че няма по-бленувани отдавна ръце.
И притисната в тебе, бавно те вдишвам,
до болка попила душата ти в мен.
Уж сгушена там, а така се разлиствам,
сякаш съм цвят, в тъмнината роден.
А твойте очи, затворени даже, ме виждат
и сърцето потъва в аромат на косѝ.
Тези мигове всяка клетка задвижват
и всеки спомен ги превръща в сълзи.