Уют, топлина, ухание, взаимност
лъха от черната стара печка.
Дъх на печени чушки и боб
в тенджерата бавно къкрещ.
Обга за баница на нея да изпечеш,
дори содена питка със сиренце,
през зимата греяна ракийка
и стаята пълна с челяд.
Щерката, снахата шетат.
Бабата приказки разказва,
докато вретеното като котка мърка.
Дядото истории съчинява
за времена военни объркани,
дори песен хайдушка запява.
Любов и доброта между всички цари.
Навън вятърът припява, шепти.
Минало бешело го наричаме,
но ни се иска тогавашното обичане.
Сега всеки стая си има.
Всред хора се затваря самотник.
В душите ни трепери зима,
която уж топлим с имотност.
Все повече искаме, искаме.
Колко повече имаме, злобата
се настанява в душите безименна.
Няма я вярата в умовете ни.
Надеждата самотна пустее.
Любовта мимолетна търси гарите.
Устните в богохулни думи немеят.
Лицето е маска. А какво има зад нея?
27 12 2015
© Надежда Борисова All rights reserved.