Минало в бъдещето

Омръзна ми във моите очи

да се оглеждаш толкова самотен,

омръзна ми във тях да търсиш ти

загубената радост от живота.

Аз нямам сили да я върна в теб,

защото сам от нея бягаш

и с миналото си в един ковчег

избрал си всяка нощ да лягаш.

Не съм виновна аз за грехове,

които някой друг е сторил.

Не искам да те чакам векове,

преди, за Нея ти да си се борил.

Аз тихо се измъчвам, ти не виждаш, знам,

а ако виждаш, в което се съмнявам,

не ще отвориш портите на култовия храм,

за да приемеш туй, с което те дарявам.

И всеки ден все по-далечна

душата твоя, е от моята душа.

Ти имаше я, а аз получих

голяма част от твойта самота

Душата ти е пуста бездна днес

и ти нарочно теглиш ме към нея,

Без думи сякаш казваш – влез!

Не, не искам. Аз искам да живея.

Аз трябва да намеря сили,

да спра агонията в мен,

да се освободя от тоя огън,

да сложа край на моя плен.

Но може би във ден дъждовен

самотните ни две сърца

ще търсят онзи зов, заровен,

със който ни зовеше любовта.

Но късно ще е, знай, тогава

да го открием тоя плам.

Ще видиш колко бях аз права,

че страшно е да бъдеш сам.

И не, че мене няма да ме има, дори и тя

ще те напусне тъй, както слънце прегоряла ръж

и ти, без блян, в студена зима,

загубил ще си Мен и нея  изведнъж.

Сега плачи, но знай, дори сълзите

не ще да върнат онзи страшен миг,

когато твоето сърце свободно,

на миналото те обрече мъченик.

А аз, надникнала във твойта орис,

не ще повторя твойта грешка зла

и миналото с тебе няма да пороби

насладите дарени ми от моята съдба.