Илюзиите свършиха.
До шушка!
Очакванията на корен гният.
Търкалят ги житейските вихрушки,
пилеят ги по пътя зимни сприи...
Заблудите се сипят като прахан,
опърлени от суховеи люти;
надежтите сред здрача излиняха,
мечтите си отидоха нечути.
Какво остана?
Старата ми стряха
и простото огнище до стената...
Защо и раните не отболяха?
В безвремие
какво кълни в душата?
Предчувствията се стопяват в сивото,
а страстите са хладно пепелище...
Нима накрая
всичко си отива?
Нима накрая
не остава нищо?
Желанията вчерашни къде са,
амбициите пази ли сърцето?
Или са сухи храсти в хладна есен,
пред белия саван на снеговете?
О, не!
Аз все пак нещо съм запазил
– безформено, безлично, без значение –
случаен спомен? Отзвучала фраза?
Мираж от пясъка горещ край мене?...
Мираж, навярно!
Лъжесвят далечен;
сред сухата пустиня – полъх влажен
– неистински, изопачен, ...но вечен.
Защото този свят
е свят миражен!
И са били мираж – и не от днеска,
а от мига, от който крача буден! –
надежди, щастие,
мечти гротескни,
илюзии,
очакване,
заблуди...
Е, и какво?
В една миражна драма
през дюните на дните жарки газя.
А може би в най-пълната измама,
в самия край –
лежи един оазис?
© Валентин Чернев All rights reserved.