Как мразя, когато почнеш да човъркаш
стари съвести и натежали грешки.
Изтърбушват се столовете... без дъна,
в главата си... мислено нареждам пешки!
Тягостно! То дори не е поезия...
Кой е казал, че в тъгата има красота?
Убивам мислено всичките си фрезии,
дето бях закичила да те гонят от дома...
И прозорците натрошавам на парчета,
за да зазидам немите стени...
та да се скрия от небето,
от което страшно си надвиснал ти! ...
Want to read more?
Join our community to get full access to all works and features.
Log in
Sign Up