Модус вивенди

Аз някога в Живота си те вписах

(тогава вярвах, че ще бъдеш вечна!),

но ти капризно каза: „Няма смисъл!...“

и някъде Безкраят те отвлече...

След теб Животът спря да бъде същият,

но начин да те задържа не знаех

и казах ти: „Върви, не се обръщай,

а аз все някак си ще се оправя“...

„Оправянето“ се оказа трудно –

по-трудно бе отколкото си мислех –

Животът ми превърна се в безумно

догонване на разпиляни Истини!...

Понеже той внезапно се „разцепи“

и разпиля навред из Необята

и толкова изглеждаха нелепи

до хоризонта дните от Съдбата!...

След теб ще бъде тъжно като в радост,

която е ненужно закъсняла –  

не бих познал до край и тази Младост,

която тук оставяш на раздяла!...

След теб ще бъде пусто като Вечност

и нищо, по което да личи,

че в някаква полупрозрачна вечер

си ме целувала с премрежени очи...

... но ето: заживях без тебе,

а в улея на „старата река“

Животът продължи си – пъстър и суетен...

... И... нищо!...

– Можело е значи и така!...

18.01.2022.