Времето тече,
секунда след секунда,
минута след минута,
час след час,
ден след ден,
месец след месец.
А любовта, вместо да отслабва, се засилва,
става все по-голяма:
като капка, след която идва друга капка
и друга, и друга… и се образува река,
която се влива в морето,
а морето се влива в океана.
Така и любовта ми към теб
от една спокойна тиха река
се превърна в бушуващ, нестихващ океан.
А ти си все там,
пред мен,
но щом направя крачка напред,
ти се отдалечаваш
и аз тичам след теб,
тичам и тичам, и тичам…,
но не мога да те стигна.
Разстоянието между нас нараства,
става все по-голямо и по-голямо,
но аз не се предавам,
въпреки че вече нямам сили.
Няма да се предам,
ще те настигна,
дори и да трябва да полетя,
да преплувам океана,
да прекося горещата и суха пустиня
или да премина през огън.
Няма да се откажа,
защото ти си моето слънце,
а аз не мога да живея
в свят без светлина и топлина.
Затова ще те последвам
и на края на света, ако трябва,
но ще те догоня
и ти ще огрееш с лъчите си
запустелия ми и мрачен живот,
защото ти си моето единствено и неповторимо
СЛЪНЦЕ!
© Любомира Стоянова All rights reserved.