... Родината, която си поисках – да ми я прати Бог, не пожела –
надянали бермуди, бяла ризка, момчетата да вихрят хвърчила,
момиченцата, опнали бял ластик, да пеят кротко: – Ема-еса-са!
И новините да не са ужасни! – да ме събуждат сутрин в пет часа́.
И майчиците с бебешки колички да кърмят в парка своите деца.
И хората да са щастливи – всички, огреяни от пролетни слънца.

Да свърши най-подир и тая зима без болести, без глад и без войни.
Да има хляб – и олио да има! – макар и на космически цени.
И да начевам своята молитва във храма със "Сполай ти, Отче наш!".
И моята душа на стих да литва! – след чайките над варненския плаж.
Додето чакам, Боже, да премина през портите Ти с Райския обков,
сторѝ така? – че в моята Родина! – да дишам със Надежда и Любов.