В реката бързата, пенливата на времето
е младостта ни – късчета сияйно злато,
тъги и песни, любовта ни ще отнеме то,
стиха ми ще повтаря тихо докогато,
не разруши от постоянство бреговете си,
не се затлачат всички бързеи с ракита...
А нейде на брега душата моя тихо свети си,
с измислена луна – сред върбалака скрита.
Плътта ми ручей е и влива се тя в гладната
река и в шепичка искрици се превръща...
А вие за брега се дръжте – да не паднете.
Простете бързам, та пред края вездесъща, ...