МОМЧЕ НА МОРЕТО

Понякога момченцето, което до лудост беше влюбено в морето,
в душата ми завръща се на пръсти – и става тихо в светлия ми дом.
Седи на плажа, огънче си пали – и дълго гледа варненския залив,
все тъй върви по лунната пътека край стария, прегърбен вълнолом.
Събира миди, щипки от павури, и с вик развихря гларусите сури,
насън изпраща птичи ескадрили, потеглили из небесата – вдън.

Сега съм бяло старче по пижама, да ти призная! – никакъв ме няма,
момче, не мога просто да повярвам, че всичко е било прекрасен сън!
Да слезем, щом прибоят се разплиска, пак да намокри бялата ми ризка,
и да дъхтят косиците ни светли! – на пясък, водорасли, сол и йод.
И моля те, момче, недей изчезва след мене във космическата бездна! –
води ме за ръка? – додето свети във мен все още жажда за живот.