В душата ми младежка (и объркана)

спотайват се стремежите ми чисти,

които спят под дрехата изтъркана

и лутат се сред думи на артисти.

Златисти, те блестят и заслепяват ме.

Обичах те, но в минало. И свършено.

Ще трябва, зная, вече да внимаваме.

Отново са копнежите ми скършени.

Накрая ще обичаме ли мислите?

Гневът е прародител на виновните.

Останах сам по местности тревисти.

Спокойно. Скоро няма да ме помните.
 

Един поет – един куплет обичане,

зарових се в илюзия за щастие.

Защо ми бе след вятъра да тичам?

Разпаднах се от болката на части.

Попаднах на момиче от поезия.

Привлече ме с усмивка и държание.

Когато любовта в сърцето влезе,

момичето отдръпна се... Мълчание...

Запомних я – Вселена недокосната.

Отиде си – красива, непозната.

Не бе дори, приятели, ядосана,

когато се изгуби зад вратата.
 

И ето ме в поредната депресия,

потънал в нечовешко съжаление.

Отскоро ме избива на агресия!

Едва ли ще направя впечатление...

Съдба ли е? Момичето си тръгна!

Животът ми потъна между думите.

Тъгата до съсипване ме ръгна.

Избухнаха секундите и друмите!
 

Удавен в необятни обвинения,

не мога да забравя за момичето.

Заровен в непонятните съмнения,

се питам аз дали съм я обичал...

И ето ме – бродя̀га – между ролите,

сега скърбя. Жалея за милувките!

Нима си заминаваш, мила? Моля те!

Финално е?... Обуваш си обувките...
 

Вратата се затваря пред очите ми.

Парфюмът ти за сбогом ме целува.

Сбогувам се с момиче на мечтите ми,

което в този час не съществува.

Отиде си момичето от гарата...

Душата ѝ е птица... и е прелетна.

Ръката ми поглежда към „Макаров“

и разумът е сам и див...
 

Да стрелям ли?