МОМИЧЕТО В ГРАДА НА ЧУДЕСАТА
Не падам в потрес и покруса – към мен се друсаш с автобуса,
аз гледам пак косица руса, очи – ситнеж из небеса,
и със душица благодарна те чакам в центъра на Варна –
град – мъка, обич, стих и карма,
град, в който стават чудеса –
вълни, сирените на кораб, момче с хвърчилце из простора,
смокини, краднати на двора, рибар без чепаре на кей –
ей там – на пясъчната дюна, на завет ща да те целуна
и – звъннал като първа струна –
да ти река – ехей, здравей!
Здравей в града на чудесата – момиче, взел съм днес заплата,
от дума аз не се отмятам – ти щеш ли пастичка парфе?
Или с едно такси да идем – да видим изгрева сафриден –
във Враца, Плевен или Видин
не е тъй – изгрев-кадифе!
Ще те разходя по гезмето – нали момче съм – общо взето,
да знаят всички туй, което сега го сещаш само ти –
по плажа, опнал гръб лисичи, със теб не съм тъй сам и ничий,
обичам те – нима личи си?
Личи си, ще речеш – почти!
От сол, от вятър ли настръхна? Завих те с дрехата си връхна,
ти мидичка в дланта ми пъхна – и каза ми – вземи, момче!
Ще си я нося тази мида – и в Рая някой ден да ида –
край кулите на Баба Вида
реката миди не влече.
Накрая все се срива мракът – полягва слънчице на лакът,
невям немил-недраг оттатък ще хлътна аз – пешак във степ?
В тави морето ще раздруса медузи – малеби – с погнуса,
и ще си тръгна с автобуса –
със мида – споменче от теб!
© Валери Станков All rights reserved.