Моряци...

Морето (казват!) е безкрайно –

брегът е просто вълнолом...

Ала́ за нас – и не случайно –

то просто е обичан дом...

Животът ни е дива радост

и ошашавени твърдим

(дали от ром, дали от младост!...)

че можем и да полетим,

понеже знаем: хоризонта

е нереален да ни спре...

Но о́ще: с вековете помним,

че няма край това море!...

Безумно дръзки в „лудостта“ си

попътно вдигнали платна,

душите ни и без компаси

все сочат „Белите петна“...*

И гоним цял Живот Безкрая

с надеждата да стигнем Бряг...

А за това от как се плава –

мечтае всеки „стар“ моряк...

Отеква вик над Океана

и спира неговият глас,

когато, който е на смяна –

„Земя!“ крещи изпаднал в транс...

От опит знаем, че Живота

е прелестен, но на Брега

и Любовта е там, за бога...

... А  романтизмът е мечта!...

Някога в Океана                                          

*така старите картогрофи отбелязвали

на картите си неизследваните още места.