Прости, любов, че от началото не те познах,

прости, любов, че твойта сложност не разбрах..

Но ти навести ме още като бях дете,

и да те изгубя, без да те познавам, никак честно не бе..

Всеки път щом искам да те обичам,

пречи ми невидима стена,

дори и думичка не мога да изричам,

щом от миналото болката подава се без срамота.

Аз ли на себе си не мога да простя, или ти на мен,

о моя любов, като монах съм, търсещ свойта красота,

но преплетен в собстения си обков, далеч от мен остава тя.

Така ми липсва огъня, който като слънцето гореше,

така боли като си спомня, колко силна любовта ни беше.

А сега, моя любов? Ами сега?

Докога ще те чакам обгърната във своята тъга?

Толкова близо, гушната във теб лежа,

и се проклинам, за изгубената ни мечта.

Питаш ме ,,как си, защо не ми говориш?"

а аз насреща отново тъй тежко мълча,

очаквайки с прошка портите да отвориш,

тежките порти, заключили моята душа.

Не вярваш ли вече, любов, в нас, в нашите мечти,

които като дете гонеше, понякога през сълзи?

Сгрешихме и двамата със тебе,

ти в едно, а аз във друго,

и пак завивам те като малко бебе,

а сърцето ми забива лудо.

Ах, така копнея да го изживеем,

момента заедно - а не да го пилеем,

от тази любов скоро ще се поболеем,

защо не вземем, туй за което копнеем.

 Ами какво ако забравим,

за непознати да се представим,

непозната любов изгаряща отвътре,

без със себе си стар спомен да мъкне.

От онази чистата и необятна,

която не познава тъга или съмнения,

топла като лятна светлина, приятна,

непознаваща спомени и угризения.

Ти, любов моя, единствена и уникална,

не знаеш, че ако те изгубя,

ще бъда празна и банална,

и нивга вече не ще се влюбя.

Ах, само ако дръзнеш да простиш,

и да ме допуснеш, така ще ме освободиш.

Да те обичам, без да се възспирам,

тогава ще спра отвътре бавно да умирам.

Повярвай, ръцете ми ако докоснат друг ще изгорят,

устните ми, ако не целуват точно твойте, те ще се стопят.

Ако изпитваш съмнение във мен, недей,

това поражда само един невидим злодей,

злодея на ревността, който знае само да руши,

без измама, неусетно той любовта ни ще опустоши.

Не разбираш ли, да докосна друг, просто не мога,

тялото ми само за твоето жадува, като силна дрога.

Ако ли не вярваш, тогава питай твоето сърце,

то знае истината, няма да те излъже или предаде.

И щом отговора разбереш, ела при мен, тихо промъкни се,

нежно в моята прегръдка, от забързания свят поспри се.

Повярвай в нашата любов, повярвай в моето сърце,

дали ще ми се довериш, само ти можеш да решиш,

за да забравим всичко, сгушени в нащо топло легълце,

изисква се истински да простиш.

Моля те, не ме наказвай вече,

обичай ме с вяра, както преди,

достатъчно съдбата ни обрече, да обичаме, само когато боли.

Стига вече, жадувам това да спре,

няма да допусна любовта от невяра да умре.

Ще те обичам страстно с цялото си сърце,

докато и твоето да бъде с мен на чисто не избере.