Живеех в свой, красив свят. Свят, наречен на теб. Без болка, без тъга, той бе тъй перфектен. С тебе двама в него така щастливи, влюбени, един до друг вървяхме. Сигурност, спокойствие и сбъднати мечти - такъв направи го ти! Но тръгна си... Светът красив за миг пред мене рухна. На неговото място присламчи се тъгата. Черна ми стана душата... Уж утро настъпва, тогава защо се смрачава? Защо в моя свят безкрайна нощ остава?