Две чорапчета бели, очи като циганско лято –
мойто кученце черно и първият детски приятел...
Как беснеехме само на двора пред старата къща:
две безгрижни души, си разделяхме хляба насъщен.
После – апартамент. И си стегнахме всички багажа –
няма място за кучета в новия дом. И за мънички даже...
И баща ми го даде на някой – две чорапчета бели
и очи като есен... в очакване времето спрели.
Аз забравих веднага за моето мъничко куче.
Бързах в този живот, бързах целия свят да науча.
А пък то е скимтяло и гризало нощем синджира
и с очи се е молело тъжно: „Пусни ме! Умирам...” ...