Облечена в прашните траурни дрипи,
пак посреща ме моята София.
Тя тъжно налива ми чаша уиски...
В мен напира със спомени болката...
Но празен е нощният син булевард
и замлъкнал е сякаш трамвая.
А призрачни сенки от гъстия мрак
се промъкват в моята стая.
Те разказват със писък за празния град
и за хорската алчност дребнава.
Изгубил се даже и пъстрия смях...
Стига! Спрете! Не искам да зная! ...