“Мъжете не плачат” –

казваше татко.

Те само напред крачат,

нали така, братко?

“Не плачат” –

отвръщах му аз.

Те крачат

докато не настъпи мраз.

Но вече не съм младо момче,

всеки ден кръв капе от моето сърце.

Скоро то ще стане тънко като конче

и се чудя дали някой ще го погали с перце.

Угасват свещите на масата,

цветята във къщата увяхнаха бързо,

изчезна за дълго украсата

и към чашата се пресягам прибързано.

На стола съм седнал удобно,

на масата съм се подпрял с ръка.

Сърцето ми пак е прободено

от злобна, черна дъга.

Миг мина и вече бяхме разделени,

и крилата ми бързо се оказаха попарени.

Раздялата завърши с думи неказани

и едно сърце прекалено покварено.

Всичко потънало е за мен в студен мрак.

Дойде бързо като лъч и като сянка замина си.

Дали ще мога вече да стана на крак?

Мила моя, гореща като камина си.

Остави ми спомен, от който боли.

Изпивам на екс алкохола от чашата.

Други мъже си мислят за коли,

а аз за пиячката на масата.

Ставам  бързо и тръгвам към вратата.

Навън е красиво, нали?

Към моста ме влачат краката.

Мъжете не плачат, нали?