Мъката е смачкала Човека

Пребит от мъката върви Човека...

От зъбите ù е излязал  мек!

Татрузи се едва по кривата пътека...

За болките си той си търси лек!...

Дълбоко във душата му сега е пусто...

И раната голяма го боли.

Мухлясало е вече миналото лустро.

И огънят му бавно пепели!...

В очите му прозира още стара мъка...

Със нея той е тръгнал най-напред...

Живота му съсипва Пустата Сторъка.

Проблемите му вече са безчет!...

Навярно е загубил своя свидна рожба…

Надежда в този безнадежден свят!...

И тежък пристъп, прединфарктен, го пробожда,

не само че отдавна не е млад!

Отчаян е от Мъката и Самотата...

И няма радост в неговия ден.

Той няма воля да се счепка със Съдбата...

Безбожно от Света е уморен!...