Когато комунистите се кланяха на Тато,
Пиронкова когато се взриви,
когато Бойко ряза лентички (познато),
България когато още спи.
Когато депутати шикалкавят,
когато терминалът става дом,
когато добрините се забравят,
а интернет е път, копнеж, поклон...
Едно дете си бършеше очите
и молеше мълчащите звезди,
да бъде пак със своите родители
и нищо вече да не ги дели.
То молеше, без нищичко да иска.
Реалноста, то хапеше с очи.
Поело върху плещите си риска
на всичките лъжи да отстои.
Едно дете, бе толкова голямо
в неказаните, малки нещица.
За него химн е думичката Мама...
Не пишат медиите, нищо за това.
© Валентин Йорданов All rights reserved.