Все тебе срещам в този сън, приятелю.

Все с тебе се ръкуваме. По мъжки.

Ръката ти е лека, като вятъра

преминал през сърцето ми на пръсти.

Душата ти е ръбеста, а изгрева

е толкова пиян, че трудно стъпва

в най-жълтото мастило на очите ми

в най-тесния олтар на тази църква.

Но ти си все един и същ, приятелю.

А аз със всяка крачка се смалявам.

Вървя назад, търчи напред мечтата ми

и на моменти даже се предавам.

Понякога съм топла и от виното

ликът ти ми прилича на икона,

но мога с поглед да обикна синьото,

небето в теб…и чувството за сбогом.

Пропадам и политам едновременно.

Пълзя и се изправям, а тревожно

високото е слязло до нозете ми

и мога да достигна невъзможното.

И мога да се побера във времето,

в което се разделяме. С прегръдка.

Целувам със очите си вселените

и някъде около полунощ се връщам

към онзи сън, във който се сбогуваме

със всичко наше, минало и мъртво.

Заспивам пак. Небето ти сънувам.

По мъжки, знам, че ме водиш на църква.