И гледам

през очите ти на жрица.

Говоря с камък,

с луна и хора,

с лодкаря млад

и всяка птица.

Препълнен с възторг,

с ужас, обич и омраза

не мога важните въпроси

да спестя

в плаване далечно

към безкрая.

Морето - вечно като теб,

ти - в гънките на пяна и вълни.

Не си в безпътица, не си.

Като колона мраморна стоиш

без страх на неговия бряг.

И съзидаваш.

По-песенна

от приливи и отливи,

езичница, разпъната на кръст.

Живея с твоя грях

и твойта болка

в очите.

Съдба ли е,

се питам неведнъж,

да падам

и изплувам

от глъбини,

заслушана в тишина?

Не зная още,

но ще се удавя

като чайка бяла

в тайните на сенки

и мъглявина.