На гости бях на Красотата (приказка)

Вечерен здрач дойде внезапно

и синкаво изпълни стаята,

аз бях притихнал във уюта

на житейски мъдрата си корист,

предвкусвах топлата завивка

и в себе си се влях, без угризения.

От немай къде, пред мен изплува,

сякаш не навреме,

източното ежедневно обещание,

че светлината всякак ще ме стигне

и бяха малки всички разстояния,

във погледа ми бе събран светa.

В шепите стаих дъха си,

сгуших се... едва.

Тогава стъпките усетих,

тихо люшна се тревата,

и до мен - желана, припозната,

докосна рамото ми... Красотата.

Приседнахме във някаква градина,

с цветя вторачени във нас,

със скрупули за непростима радост,

глупаво си мислех: Що пък аз?

Преди да съм отронил дума,

тя посочи със ръка надолу.

Дете видях, момиче младо идваше

да види странника, почти нахален.

- Нарекох я Любов - ми каза - най-голямата ми дъщеря,

по-малката ще дойде скоро,

Надежда казваме и, Благост, Светлина,

имената и са много. И трета имам но се крие,

това игра и е любима, от страх,

че  роклята и късат, настъпват я,

косата дърпат... а тя да плаче не умее,

затова се крие, излиза само ако всичко е наред.

- Къде живеете? - попитах - имате ли дом?

- Живеем в къща до реката, но я събаря някой

всеки ден. Отидохме, но странно беше,

че къщата се вдигаше от само себе си,

а дамите нехаеха, въртяха се, танцуваха,

аз гледах ги невярващо... но всичко ми се щеше,

слънчево и топло беше, беше празнично и щедро,

радост, мир, спокойно, ведро, абее...

безсрамно хубаво ми беше.

Излезе вятър, къщата се срути,

но изненада във лицата не видях,

танцуваха във кръг, а къщата вълшебна

сама съграждаше се, пак и пак...

- Постоянно е така - през смях ми каза Красотата -

защото всеки бърза и красивото не вижда.

блъска го и чупи, ха. Ако пък попиташ го:

- Защо? - обръща се назад в недоумение,

че нищичко не е видял! Пък камо ли красиво!?

Не всеки е с очи за красотата,

разрушава я, а после я отрича.

И бърза, бърза... не разбирам,

сигурно е някакво, по-видимо обичане,

вторачен е, в каквото е подгонил само.

Но ти ела, танцувай с нас,

тук време няма, няма късно или рано.

За къщата ни не мисли, илюзия е

ако кажеш! Нали сама се вдига,

но илюзиите само падат лесно, некрасиво.

За вдигането им илюзия не стига. Вяра трябва,

с времето пораснала във Истина. Тя, баба Истина

ни е роднина стара... отдавна се изля във Всичкото.

- А вие - питам - има ли ви?

- Ха-хаа! Въпроси, който си задава,

отговорите намира само. Ти знаеш! Ти кажи!

Амбициозния, нали видя го,

той своето си знае - нас ни няма! Хаа...

ще мине пак - усмихва се - и може би тогава ще остане.

Виждах ги наистина, танцуваха със смях...

и радост бе, и празник! По-истински, по-земен и от грях.

Дойде ми смелост, та попитах тихо:

- Кой е бащата на...?

- Да бе - питаш!? Ти ! То бе отдавна помниш ли,

ти просто пожела ме! Вля живот и смисъл да ме има,

че какво е Красотата, без смисъла да e живяна.

И - Любов роди се, тя е наша дъщеря,

моя и на скитника, със който трепнах във постеля. Ха!

Но после те открадна ежедневието...

ако в щастие си само, ти във него ще линееш,

но с миговете си щастливи, имаш силата да оцелееш.

- А Надежда? Тя...

- ... ти е подарък Свише. Светлина,

че без Надежда в дните ти забързани,

към мъка пътят монотонно те отвежда.

Нали съм мъж, внезапно оглупял

съвсем непоетично я попитах:

- А може ли... да ви прегърна всичките

и колко мога да остана? В градината,

с цветята любопитни,  вперили очички в нас,

при теб желана и децата, може ли... поне за час?

- Тук няма време! Осъзнай се!

Занеси си в ежедневието този „час", но запомни!

Когато срещнеш Красотата - дълбоко си поемаш дъх,

задържаш го, докато можеш и не дишаш,

ако изпуснеш го, мига ще разрушиш... и къщата ни с него.

Помниш ли го онзи вятър? На забързаното его.

Не дишах, но предвкусвах загубата,

после сви ми се сърцето, буца гърлото ми впримчи...

видях тогава третата сестра, детето -

дето Вяра и Хармония наричаха - любимката на всички.

А дрешката и вярно, беше скъсана и мръсна,

косата чорлава, отдето се е крила,

с дълбоки като Библии очи, ухили се по детски мило,

целуна майка си и двете си сестри,

а мене само ме погледна - смръщи се и... пак се скри.

- Не може да остане - тихо каза Красотата -

само, ако всички... - другото ми се изгуби.

Въздъхнах тежко. В миг изчезнаха и

мрак се спусна, като ежедневие суров

... и ме превзеха угризения, от тях предсказани,

за недостатъчна любов.

Усетих после остро пръстче в рамото,

събудих се и виждам - малката ми дъщеря,

заговорнически шепне ми в ухото:

  - Тате, тате... м-м... да не кажеш само, че съм се скрила

зад онази там врата. Кака ще ме търси, мама също

ако искаш после, може пък и ти!

... и вечерта прегърна ме, нормална - фронтално истинска,

като в съня, почти.

Дом. Тук красиво е и светло,

Вяра имам, имах и преди,

тревогата ми е навън, където

за Хармонията, нуж(ен)на  си ми ти.