Мамо, сама ли си, щом ме очакваш да звънна?
Аз не звъня, не защото за тебе забравих,
ала защото животът ме влачи под дъното...
Плащам си грешките, сякаш на стари лихвари.
Знам, че си мислиш, че вече не си ми потребна
знам, че залъгваш със тъп сериал тишината
И си намразила страшната дума “последно”,
щом покрай тебе ги няма: ни мъж, ни децата ти.
Само ония стени –пожълтели от спомени,
дето се пукат от раните, ронят се, скърцат
и чекмеджетата пълни със снимки – затворени
и тъмнината, която и денем накуцва ...