Помниш ли, помниш, учителко добра,
когато преди  години взе едни мънички деца,
изпълнени с обич и много мечти -
как уплашени гледаха детските ни очи.

Но ти ни поведе по пътя широк,
показа ни, че учителят не е никак лош,

с теб обиколихме света на знанието
с радост, песни и много игри.

Бяхме игриви, весели, щастливи,
не познавахме още реалния живот,
бяхме деца на по 15 години,
знаейки само да даряваме любов.

С вас научихме песни,
с вас създавахме нови мечти,

но ето, че годините неусетно минаха
и е време да се разделим.

Седим притихнали в час,
нищо не е както преди,

няма го вече детският смях

и от очите ни се стичат сълзи.

Сълзи за теб, майчице добра,
за теб, училище добро,
за теб, скъпи мой чин,
и ти, съученико, с когото

споделяхме добро и зло.

Кой е предполагал, че ще плачем,
че сълзите ни са за вас,
седим замислени по старите чинове,
навели смирено глава.

Ти седиш пред дъската,
загледала се във всеки от нас
и, със сълзи на очите,
отправяш слова.
И ето, че бие последният звънец,
ставаме всички,
държейки цвете в ръка,
идва време да благодарим за всичко, дадено от вас.

Ти просълзена приемаш всеки букет
и последно слово към нас отправяш...
Проведох ви по стръмния път на знанието,
направих от всеки един човек,
тук от дечица преминахте
 в млади жени и мъже.

Дано не забравиш ти своите пораснали деца
и запазиш в сърцето си място за нас.
Ще ни грабне животът суров,
ще ни захвърли на различни страни,
но даденото от вас ще ни дава сили да продължим.

Благодаря ви за всичко, учителко добра,
майчице добра - остана пример ти за нас.