Бяхме щастливи,
за ръка се държахме,
гушнати заедно
като децата си спяхме..
А сега стоим един срещу друг,
гледаме в различни посоки,
толкова е неудобно и неловко
и само с поглед любов от теб си прося..
Тръгваш вече,
ръка за "чао" ти вдигаш,
в последния момент ме прегръщаш
и после тихо си отиваш.
И остава само самотата
да витае в нощта,
остават само спомените,
и хилядите изживяни неща...
Телефонът пак мълчи
даже смс-и няма,
сякаш заедно не сме били,
сякаш всичко е било измама...
Сега сме като двама непознати,
думите вадим ги с ченгел,
върнах ти аз всички вещи,
ти също върна каквото беше взел...
Уж приятели щяхме да бъдем,
чудя се какво приятелство, за Бога?
Да те гледам, да те искам,
а да те целуна не мога...
По-добре ме остави,
на раздяла обичаен репертоар
"Щастлива ти бъди,
ще си намериш по-добър другар...
Вината беше в мен,
съжалявам, че не се получи,
просто не можах да се влюбя,
просто така се получи...
Не съм първи, не съм и последен,
твърде добра си за мен,
недей да страдаш, да плачеш,
усмихвай се всеки ден"
От моя страна аз ще кажа:
"Добре, щом така си решил,
щастие ти пожелавам,
остани си такъв - нежен и мил.
Твърде много се привързах към теб,
да, знам, беше грешка,
нищо... ще продължа напред,
нали това е съдбата човешка."
Ще постоим, ще си поговорим,
ще ме прегръщаш силно докато плача,
после ще помълчим, ще се засмея,
защото няма какво да ти кажа...
Ти ще си тръгнеш,
аз отново ще избухна в сълзи,
ще се свия на пода.
И ще се питам защо точно мен ме боли?
После ще се прибера в моя роден дом,
за да преживея всичко това,
ще се гушна в брат ми
и ще плача до сутринта...
После пак ще гримирам лицето,
да не се личат подутите очи,
да няма дори следа,
колко много мен ме боли...