Отде тъй безспирно, потайно течеш,

о, Скакля - Балканската гордост!

Течеш любопитен - какво ще откриеш

надолу, надолу... по склона.

Красотата ти е, Скакля, тъй омайна...

че от теб не мога поглед да сниша.

Хем си видим, хем - забулен в тайна,

сладка песен сред планинска тишина...

Течеш и се спускаш, навред - красоти,

минаваш през хълмове най-разноцветни...

Красота и величие незабравими...

Наслаждаваш се тихо, безмълвно шумейки

на богатствата на Стара планина...

О, Скакля, сега от Враца те моля -

поспри - отдъхни си най-сетне!

Все занейде забързан, все неуморен...

Позволи ми...

                                         да те погледам...

Поспри... за минута, за частичка от Времето,

да ти се насладя за малко,

а после продължи... по Балкана,

по древната си млада майка...

Течеш и се спускаш по нея, шумейки,

водопад "Врачанска гордост",

а планината безмълвно те гали и, бдейки,

целува те... нежно и неуморно...