Безмълвна, тиха нощ и ден самотен и сякаш сам-самичък и сиротен стоиш на улицата, дишаш прах, а в дъното на улицата чуваш смях.
Дойдох при теб, ръка да ти подам, но ти отблъсна ме и пожела да бъдеш сам, отчаян, тъжен, уморен и цял облян във срам,
огън търсиш да запалиш, да стоплиш сините ръце, но няма пламък, нито огън, ни дръвце.
Устните ти сини, пребледнели, за капка топлина изнемощели.
Сълзите капят от очите твои, че нямаш нищо, а краката голи, треперят и сковани във леда, очакват да усетят топлина,
но няма никой. Аз и ти, стоим на улица самотна под звезди, мечтаем - ти за огън, аз пък - за смъртта и няма кой да ни помогне,
и да ни подаде ръка.
Кръвта тече, смъртта зове, а няма ли надежда сега за нас поне, на топло да живеем, и да не просим пак за хляб,
щастливо да се смеем, че животът ни е сляп?
Надежда няма, близо е смъртта, аз виждам как засилва се с косата си в ръка. Ще мине, ще пожъне,един нелеп живот,
и гръб ще ни обърне, ще ни положи в мрачен гроб. Със длани черни и коварни, протяга своите ръце и иска пак да ни прегърне по пътя тъмен да ни отнесе.
Не се предавам и с последен вик ще задържа, живота във ръцете си с последен тон и вик.
Приижда бързо да ни вземе, надежда няма, ни покой в студена пелерина ще обгърне, мене, него, тях и той.
Отиваме си бавно, тъй далеч ще отлетим, дано и споменът остане и с него горди ний да бдим.
В отвъдното ще бъдем смели, макар да няма смисъл от това, но ще умрем ръце преплели, и с каменна усмивка на уста.
Живяхме бурно, смело и без страх, но нашите мечти превърнаха се в прах,< BR>не бяхме грешници, а верни хора, но незнайно как попаднахме на ужаса в затвора.
Ще пазим вечно спомените за живота, богатство, бедност, старост и умора, обляни в кръв до край ще издържим, но
ценностите от живота до сетен дъх със теб ще задържим.
Ще вярваме във Рая дори и в мрачен Ад.
Ще бъдем ний до края ХОРА, умрели в самота, коварство, глад!!!!!!!!!!!