Не вярвах, че умирала надеждата.
До днес. В краката ми умря!
Изглежда я застигна неизбежното -
изчезна, разпиля се, изгоря...
Разбира се, изпратих я с мълчание -
най-вярна спътница за мен бе тя.
И само в мене голото стенание
безкрайно дълго сякаш проехтя.
И ето ме сега - душа съблечена,
разбита, унизена до безкрай...
Косата пада, в пръстите ми вплетена,
но пак ще дишам! Победих, признай! ...