НАДИН*
Видях я там, забулена със черната забрадка,
замислена, загледана във свойта самота,
наум на времето броеше тя остатъка,
с очи докоснала небесна висота.
Стоеше там сама, обърнала на всички гръб,
горда, но сякаш на света обидена горчиво,
очите ù в сълзи обляни и потънала във скръб
и небето само за нея вече бе красиво.
И тя бе красива, беше и душата ù красива,
силно наранена, страдаща и плаха,
каза ми, че болката отвътре я убива ...