Вероятно от няколко века, но не помня от колко отдавна
все вървя покрай тебе – по спомен, по път и по стръмно.
Все е мека земята – неспасяема, топла, неравна,
а пък ти срещу мен се усмихваш и на ум, и на друма.
Щом по някаква тънка случайност запазя пред теб равновесие,
то е явно защото съм стъпнала върху кибритени клечки.
После ти, много ясно, ще видиш тия клечки къде са,
после аз, много ясно, ще видя, че са счупени вече.
Ако в себе си крия надълбоко тревожност и страх,
ще намериш най-точния начин да разсееш страха ми.
После ти ще ми пуснеш Бранденбургски концерти на Бах,
а пък аз ще мълча благодарно. Ще се чува дъхът ми. ...