НАПОЛОВИНА

Когато гонгът звънко възвести, че вече

съм зрял и пистата ми е преполовена,

и съм еднакво – и отчайващо! – далече

от старта вчера и от финиша пред мене,

онези, дето ясната статистика обичат

и не търпят неказано и премълчано,

в душата ми, в сърцето занадничаха –

да преброят и скритите ми рани.

Как не видяха белезите, синьото,

мазолите, изгарящите мълнии,

а завидяха:

– Виж, той пие вино

и чашата му е до половина пълна!

След тях дойдоха други. Не завиждаха,

защото свят голям и хора разни.

Не знам какво в душицата ми виждаха,

но рекоха:

– Наполовина празна!

А аз бях цял.

И не наполовина –

до дъно пиех, до ръба наливах

и не броях проклетите години –

бях жив, замръквах и осъмвах с живи.

...Но те понякога внезапно ставаха

сред бели пролети, сред зимни сприи

и някъде в мъглите се стопяваха,

и днес със спомени и сенки пия...

А пия ли?

Из чашата се плиска

последно вино, силно и пенливо.

Да го запазя още малко искам,

затуй по глътка и по грам отпивам.

Когато свърши, чашата ми тежка

не вдигайте от тази маса. В нея,

ако налее някой по погрешка,

аз все едно присъствам.

И живея...