Съществуваме някак ефирно,
пълзим към последната кота.
В низ от безкрайни, безсолни сеири,
превърнахме вече Живота.
Жадни за повече зрелища,
търсим кръв и насилие.
Правим злобата свое поселище,
а за доброто – последно усилие.
Завистливо надничаме в двора на другите,
да не би да са „по-напред с материала”;
на своето его запълвайки фугите,
Съдбата кълнем, че на нас малко е дала. ...