Забулен през нощта във белия чаршаф

ме прегръща силно и плаче смуглият Ашраф.

И спомени горчиви тъй задавено преглъща,

докато аз в обятията му неспокойно се извръщам.

А на тая слаба светлина той е хубав, карамелен, дългокос

с очертан във мрака древен ориенталски нос.

И аз го гледам мъчно и все не мога да заспя

тъй като в себе си за страшния грях вина тая.

Горещите сълзи тежат и падат от очите му красиви

докато сенките ни призрачно танцуват по стените сиви.

И неговата хваща моята за ръка и я повежда 

към лунните лъчи на блудната надежда.

Но колко е тъжен той сега и колко е мрачна нашата малка стая…

И как блести там слабо, лекичко във края

един сноп лунна светлина и как танцуват два красиви силуета,

които шепнат си един на друг за участта обречена и клета.