Зад хребета на будните ми мисли
наднича моята невинна същност.
Сънят ми, във оттенъци златисти,
препуска по отворена окръжност.
Завивам се с тъгата си вечерна.
Със глас на сова шепне ми душата,
че в тоя свят не думите са черни,
а тъмни са въздишките на вятъра.
И щом нахраним някой с бяла вяра,
той ще остави роза на перваза.
Две шепи доброта ще го накара
детето в себе си докрай да пази.