НАСТРОЕНИЕ ПО ВРЕМЕ НА ГРАД
(unpublished poem)

В бурята природата достига мотивите на най-високата поезия.
Иван Вазов, “Под игото”

6 ян. 2004;
5 окт. 2007

1.
Небето минава.
На светофара –
чакаме зелена
светлина със Вальо.
Внезапно завалява: град...

И настроението
хваща главата ми,
завърта я настрани:
целува устните ми силно.

Настроение, което нямаше
да допускам, уж...

“Сама си – казва -
Нямаш униформа, кауза, генерал,
нямаш война,
не си спомням спечелените ти
битки,
нямаш смисъл, път, смях, тъга, цел,
ето защо смятам, че нямаш нищо...”

До главата ми се вие червената линия,
неизвестна сила показва живота ми,
и понеже нямам въображение
и знание за повече,
страх ме е единствено, че умирам...

“... А земята ще е все такава хубава!
Без теб ще се извиват дните, дъгата
ще е по-висока от преди,
и всичко, което няма днес, ще се появи
на чаканото място след време,
и това го знаеш
със сигурност...”

Пусни,
пусни ме настроение!

Не искам да знам, че съм само
войник;
не ми го казвай:
нямам униформа, кауза, строй,
нямам война и битки: не ме лъжи!

Страх ме е.

Защо не мога да съм водопад?...

2.
Зелената светлина
се троши,
мекото шосе е стъклено,
и вече усещам:
градът ще пробие всеки подслон,
ще ни убие,
и се надявам да е така:
двамата ще ни бъде по-интересно
отвъд...

Там ще разберем, че небето не минава,
ще разберем, че няма рай,
ще разберем, че не светлината прави
предметите,
ще разберем, че няма нужда да бягаме,
за да избегнем настроението!

Убий ни, град! Щом няма значение
дали ще разбиеш нашата кола,
или съседната – давай!

3.
Отмина. Разведряването
седна на челата ни.
Горната част на главата ти
свети. Моите зеници ще изскочат
от очите – нагоре.
Прегръщаме се: двамата сме апостоли.
Живи сме!

Не се обърнаха автомобилите,
покривите не се пробиха,
и дъжд от жаби нямаше,
както в онзи филм...

Смеем се:
и аз се надявам
да ме целунеш ти –
преди да е дошло пак настроението...
А след това...

Ще видим.29 окт. 2003;