Натежа ми небето. Някак все ми е тъмно.
Вече тридесет пъти се опитвам да литна.
А небето ме гледа - така е намръщено,
че не дава дори да го питам за изгрева.
Аз му викам по име, а пък то се обръща.
Пита искам ли още във мен да се стъмва.
А аз му разказвам как копнея за къща
и за няколко ситни мъниста от слънце.
Как събирам останки от малкото синьо
и се питам дали не е късно за връщане.
И преглъщам на хапки всичко горчиво,
докато съвсем не заприлича на дишане. ...