Разминахме се ние двама с теб,
в момент безкраен под синьото небе.
За теб написах първия си ред,
последният ми, знаех - пак за теб ще е.
Дъхът ми секна за секунда,
усетих студ,
болеше ме и виках мислено, чак до полуда.
И силна бях, но само в миг обречен.
Приличащ мъничко на края ни отречен.
Съвсем за малко те получих,
не бе достатъчно, но пък научих...
Да разпознавам лъжци, на теб прилични.
Да нося маски, най-различни.
Да се прикривам, до болка, разяждаща душата ми дълбоко,
да стисна зъби и да си тръгна гордо.
Да се обърна и обратно да се не върна.
На злобата - с търпение да отвърна,

и с Вяра и Надежда, свободата си да прегърна!
Научих, че наистина Божествено било да се прощава!
Че може всеки празни обещания да дава.
Че ангел в дявола се въплъщава.
И вместо щастие, нещастие дарява.
Научих се да давам всичко, но само тогава,
когато освен сърцето, и разумът ми позволява.
На никого да не отстъпвам вместо мен да решава.
И жаждата си за души чрез мен да утолява.
И... да обичам силно, но само този, който заслужава!