Не беше (много) късно.
Още дишаше
в ъгъла на смачканото време -
оцапан до лакти с вехти дъги,
стиснал утайка чужд смях зад зъби.
Познах те - по прахта от сто живота,
вместо копчета зашил в илиците.
Садеше възли. В каменните ровини
около траповете на очите си –
оазис зейнали мечти за толкова
и нищо истинско.
Приведен над лехите драгоценни, ...