Не исках да боли на тръгване,
затуй по-здраво стиснах брадвата.
И за да остане
отстрани върху кората,
най-първо издълбах душата си...
Не исках да е тъмно на разсъмване.
До нея издълбах две дупчици,
подобно моите очи,
бездънни. За да виждам...
И след после.
Не исках глътката последна да горчи,
затуй натисках все по-силно.
Направих прорез. По-дълбок,
до сърцевината, за да изсмуча
и последните му капки сок.
За да разквася устните,
след дългата ми жажда.
Не исках и въжето празно да виси,
че грозно е.
На онзи полуизсъхнал клон,
досами върха, завързах... себе си.
По-скоро, свойта същност,
изпразнена до голо.
И все по-здраво стягах примката,
докато... да счупя клона.
Не искам лешояди да кълват отвътре.
А плътта топи се бързо.
Останало след нея бе сърцето,
което все по-учестено биеше,
до кърваво.
А те не могат.
Няма как да го погълнат.
Сърцето ми...
Със сетни сили тласкаше
последни капчици живот...
© Нели All rights reserved.