Не питай, моля те, не питай,
кой в моето сърце живее.
Едва ли искаш да разбираш,
че с теб съм, а обичам Него.

Мълчи! Недей да ми припомняш,
че ме убива любовта ми,
че е красив отровен спомен,
който кърви през мойте рани.

Не питай пак, нали си с мене,
макар да знаем, че лъжа е
и че за тебе не копнея,
и се погубвам, и го зная...

Щом трябва и ще те целуна
(дано за миг да го изтрия)
и него, и вкусът безумен,
и всеки спомен да убия.

За да се върна към живота,
да чувствам пак и да горя...
Но не, ти нямаш антидота
единствен срещу любовта...

Душата ми е спътник верен
на длани две, едно сърце.
Надеждата живее в мене
и тичат моите нозе...

... със Него под едно небе!