Окуцяват надеждите, заедно с мен остаряват
и не чаткат с копитата в дните ми луди мечти.
Пак забързани изгреви златни къдрици развяват,
но е тънък градежът на новото, свършил почти
Залюлял ме е скутът на спомен – в душата отронен –
и кръщавам минутите с бликнали светли сълзи.
Как очаквах съдбата да блесне, а в залата тронна
коронясваха други, животът ми тъжен пълзи.
Тате още ме топли със огъня, който запали
сам в кюмбето на сутрин, родена от зимен обков
и се виждам в невинната, страшно далечна реалност
на цъфтящото детство... Но днес съм в житейския ров, ...