В своята песен полека

ще кажа

какво ме смущава

в света, в който живея,

за който творя и копнея.

Мъжкия свят не разбирам,

не спирам

да мисля как на човек му харесва

така да живее – лесно

загърбва след себе си всичко тъй леко.

Но че е болезнено

е някак естествено

за вина и дума не може да става,

защото мъжът е устроен така.

Но спор няма – има и по-страшни неща от това.

Например за държавата

мисля да отворя тук приказка.

Но да не ме разберете грешно,

аз обичам родината най-силно.

Именно оттук иде моята мъка

да гледам обречено

как е отречено

отечеството, а се мисли само

Как да се намери облага,

харесва им да живеят така –

да имат много пари,

луксозен живот и скъпи коли.

Но има и в туй нещо естествено

всичко божествено

да остава забравено

от малцина продължавано.

Надеждата е в тях и силно се надявам

към тази група аз също да спадам.

Тогава това би дало ми утеха

Да вярвам,

Да давам

Да мисля че мога

и аз да стигна далеко!  

Не разбирам и друго –

Защо е толкова тежко

И трудно

И как не е гузно

когато поемаш един цял народ,

парите да определят всеки твой ход?!

Къде се пропука човешката същност

че доведоха парите до лудост?

Изчезна онзи чист порив

да служиш на своите без корист.

Не мога назад да не погледна

колко красива изглежда

историята наша

и как е било преди векове,

какви са били наш’те царе...

Защо няма днес българи като тях -

да поискат велик народ да направят от нас?

Къде изчезна онази любов към родината,

а я тласкаме към гибел горкичката.

Има много какво да се каже,

но спирам тука понеже

аз трябва още неща в живота да  проумея.

Ще ви пиша отново когато успея!