Седя в тишината и предъвквам залък,
изпратила мислите си в нереални дни,
опитвам се да преглътна, но сякаш камък,
се е запречил в гърлото ми и боли.
Сълзите спускат се като водопади,
обливат унилото ми лице,
няма кой в нощта да ме пази,
да гони кошмарите, да топли с ръце.
Живея изцяло със себе си...
в наивни, прозрачни мечти,
поддържам се с музика, телефонна любов...
говоря си с котки и водещи на новини.
Подтискам се от абсурда на скучната младост,
без приятели, близки и без любим,
възмущавам се от позьорството и всеобщата гадост,
но все още пиша, държа се в живота си мним.
03.06.14г.
© Мария Амбова All rights reserved.