Виелицата дебне иззад ъгъла
да пусне в центрофугата живота ми,
ала изчаква първо да ме изхабят
гневът и подозрението в хората.
С ятата пролетни се връща онзи див стремеж
да продължавам, да упорствам до безумие,
да пръскам светлина, да давам цвят,
да пускам нови клони вместо тези, дето ги изгубих.
Виелицата ще се върне някой ден
и ще затрупат преспите душата ми навеки,
но засега празнувам слънчевия ден
и жълтата усмивка на лалетата.