Не се забравят устните, които
ти неведнъж до болка си копнял,
копнял си ги безброй, милиони пъти
и още толкова ги би желал.
Би сторил лудост, много даже,
да имаш само миг, единствен миг,
по тези устни да градиш пейзажи,
и в тях най–сладко да грешиш.
И би грешал отново, и отново,
способен сам себе си да нараниш
за тези устни и сладката отрова,
която, всъщност, тебе те гради.