Не си ли твърде крехка, нежна свобода,
останеш ли безмълвна към неправдата.
Стопява се диханно снежната ти белота,
а мракът хили се ехидно зад оградата.
Пропусна ли въпросите на съвестта,
чистотата на сърцето сякаш не познаваш.
Заставам зад решетките на подлостта
и губя хубостта ти – нима не осъзнаваш.
Не искам да те разпилея нито миг красива,
пусни сега дълбоки корени в сърцето.
Небесносиньото с дъжда си да отмива
поредната лъжа, плиснала се към лицето.