Не съм те викала, погромно минало,
да влачиш с себе си болезнените спомени
на утрото, в очите ми замръкнало,
и крепостите от сърцето ми отломени...
Не съм те викала, любими,
да будиш чувствата заспали
на всичко, що измих със грима
на моите очи, безвременно замряли...
Не съм те викала и теб, Надеждо,
отдавна нямам вяра на миражите,
защото вътре във душата ми е снежно
и дала съм ключа към нея в стражите!